На 22 март в главните столици на света по заповед на ООН беше отбелязан Световният ден на водата, чиято основна цел беше да насърчи достъпа до вода за всички жители на нашата планета, като един от стълбовете на Програмата за 2030 г. което флагва световната организация.
На икономическо ниво не липсваха послания срещу приватизацията на водата, доколкото компаниите се възползват от жизненоважни човешки нужди.
Реалността на приватизацията на водата обаче е много по-сложна от повечето лозунги, с които сме свикнали в медиите, и е необходим по-задълбочен анализ, за да се направят надеждни заключения по въпроса. В тази статия ще анализираме предимствата и недостатъците на приватизацията на водата, като също така ще разгледаме кратка история както на нейните успехи, така и на неуспехи.
Добро или право?
На първо място, трябва да помним, че ако няма основни възражения срещу частната комерсиализация на повечето стоки и услуги, трудността при приватизацията на водата е, че ООН я определи като човешко право. По този начин повечето хора разбират, че е добро, без което никой не трябва да бъде.
Този факт може априори да бъде възражение срещу приватизацията на водата, но какво можем да кажем за други основни нужди, класифицирани също като граждански права? Икономическият опит не показва ли, че частното управление на пазари като труд или недвижими имоти е подобрило съответно достъпа до работа или жилища? Не признаваме ли частната собственост върху нещо толкова основно като храната, което не изключва съществуването на благотворителни или социални инициативи за осигуряване на храна за тези, които не могат да си го позволят?
Истинската пречка е недостатъчното ниво на инвестиции в инфраструктурата, необходима за добива, пречистването и транспорта на вода до всички домакинства в дадена държава
Следователно въпросът за приватизацията на водата не трябва да се ограничава до фалшива несъвместимост между нейния статут на човешко право или на стока, която може да се търгува на пазарите. Както вече видяхме, има права, до които достъпът се управлява първо чрез пазарите и които само в крайни случаи държавата осигурява като доставчик на последна инстанция.
Всъщност икономическият опит показва, че достъпът до тези стоки може да стане по-универсален и по-качествен там, където той е артикулиран на свободните пазари, отколкото там, където е планиран в офисите на публичната администрация: нека помислим за живота на фермерите в САЩ и сравним с глада, понесен от селяните в Съветския съюз. Следователно публичното управление не гарантира непременно универсална доставка на основни стоки със стандарти за качество.
По отношение на водата днес можем да намерим и страни, които страдат от сериозни затруднения при снабдяването на населението със стабилна и чиста консумация. Някои анализатори оправдават този недостиг поради липсата на водни ресурси, но в днешния свят тази причина вече не е валидна: не само че повечето държави разполагат с тези ресурси (проблемът обикновено се крие в липсата на средства за тяхното лечение и транспортиране), но дори липсват им, има технологии, които предлагат алтернативи като пречистването на морската вода (към която те прибягват почти изключително, например страни като Катар или Обединените арабски емирства).
Следователно можем да заключим, че реалната пречка е недостатъчното ниво на инвестиции в инфраструктурите, необходими за добива, пречистването и транспортирането на вода до всички домакинства в дадена държава.
Публично и частно управление
В този смисъл поддръжниците на публичното управление на водите твърдят, че при този начин целта не би била да се получат ползи, а по-скоро неикономически фактори като универсален достъп или повишаване на качеството на доставките. Освен това те защитават, че по този начин експлоатацията на водните ресурси ще бъде по-умерена (като се вземат предвид и екологичните критерии) и че печалбите от дейността ще са от полза за обществото като цяло, тъй като те ще отидат в обществените каси. Те също така приемат, че тъй като отговорните лица са длъжни да отговарят на обществеността на урните, ръководството ще бъде по-честно и прозрачно.
Защитниците на публичната собственост върху водата обаче са склонни да разчитат повече на провалите на частното управление, отколкото на собствените си успехи. Един от най-парадигматичните случаи в този смисъл е този на т.нар Водна война в Кочабамба (Боливия), където приватизацията на водоснабдяването през 2000 г. доведе до състояние на интензивни социални вълнения, като се предположи 35% увеличение на потребителските цени. Конфликтът беше разрешен с оттеглянето на маркетинговата компания и прехвърлянето на управление в общински ръце, което не попречи на услугата да продължи да бъде недостатъчна и днес и целта за универсален достъп не беше постигната. Подобна вълна от недоволство (макар и за щастие да не се изразява чрез насилствени канали) също изглежда е обзела много европейски градове, като над 200 общински корпорации от Стария континент поеха контрола върху местното водоснабдяване през последното десетилетие.
А делата, които решават да приватизират водата?
Напротив, тези, които подкрепят приватизацията на водите, твърдят, че свободната конкуренция улеснява по-ефективното управление и позволява формирането на цени въз основа на критериите за търсене и предлагане, основен елемент за рационализиране на потреблението и за да може да се анализират инвестициите в сектора. от гледна точка на разходите и ползите (което би предотвратило загубата на ресурси и вземането на решения, ръководени от политически интереси). По същия начин те отхвърлят идеята, че публичното управление е по-прозрачно, нещо, което можем да проверим с относителна лекота, когато разглеждаме броя на случаите на корупция, свързани с компаниите, управлявани от политическата класа.
Скорошната икономическа история може да се похвали и с изобилие от успехи в частното управление на водите. Най-ясният случай вероятно е този на Обединеното кралство, чиято приватизация през 1989 г. доведе до експоненциално увеличение на инвестициите (17 милиарда лири през първите 6 години, в сравнение с 9,3 милиарда през предходния период) и по-добро снабдяване с по-здравословна вода, по-малко прекъсвания на услугите и по-модерна инфраструктура, в замяна на първоначално увеличение на тарифите. Можем да намерим и други истории за успех в град Манила (Филипини) и дори в Хавана (Куба), където приватизацията на водоснабдяването позволи не само да универсализира достъпа му, но и да подобри качеството му.
За или против приватизацията на водата?
Голямото разнообразие от опит в това отношение затруднява извеждането на преки изводи, но е важно да се знаят резултатите, получени от всеки начин на управление, за да се избегне попадането в лесните лозунги, които обикновено изобилстват от речите на политиците в това отношение.
По този начин ще можем да подходим по много по-рационален начин към дебат, който присъства в нашето общество от десетилетия и че освен моралните и философските въпроси трябва да се вземе предвид и икономическият аспект. Тоест, намерете формулата, която ни позволява да управляваме оскъдния и съществен ресурс за живота си по възможно най-ефективния и справедлив начин.